Smoking is just a bad habit , right ?

Чудех се с какво да те сравня.. Хиляди неща преминаха през ума ми, но нито една идея не бе достатъчно добра. Исках нещо точно, нещо отличително, различно, оригинално. Но не успях да го открия, защото гледах твърде повърхностно. През цялото време идеалното сравнение е било пред мен. Тоест - държала съм го в ръката си.
Цигара. Да, точно така. Ти си като цигарата, която паля сутрин, на обяд или вечер. Като никотинът, който трови дробовете ми и като димът, който насълзява очите ми. 
Точно като цигара - от самото начало.. Бе някак нова, непозната тръпка. Някак далечна и непозволена - непредсказуема. Знаех, че ще боли. Бяха ми казали, че си отровен. Вредиш. Но аз не послушах - исках да пробвам! Забраненото е най-сладко. Опитах - взе, че ми хареса. 
Дойдоха онези моменти на опиянение, когато цигарата е още нова за теб - вече си пробвал, но не си я усетил напълно, все има какво да преоткриеш. Нови вкусове, нови трикове. Силни, слаби, тънки, дебели. Всичко ти се струва интересно, независимо от незначимостта на дадения детайл. Кеф ти е, че пушиш. Кеф ти е да държиш цигара. Възбужда те дори вида й. Побърква те. Изкушава те. Никотинът те увлича напълно и ти се пристрастяваш. 
Следват дните, в които тя просто става част от теб, не виждаш живота без нея, защото не се и опитваш - на теб ти харесва. Обичаш този си вреден навик и не се стремиш да го отхвърлиш. Някъде много, много дълбоко осъзнаваш, че не само цигарата догаря, а ти - успоредно с нея - но подтискаш тази мисъл. Харесва ти да пушиш и това вече е твое второ аз. Всеки ден палиш - отново и отново. И не се срамуваш, че го желаеш. 
А, после.. Един ден съвсем неочаквано решаваш да потичаш в парка, хем да влезеш във форма, хем за разнообразие. И какво - истината те удря право в лицето. Зашлевява те и болката пари. Цигарата те е отровила. И продължава да го прави. Разкъсва те отвътре. Дробовете ти. Съзнанието ти. Все тая. Осъзнаваш, че не можеш дори да си поемеш въздух... 
Има два изхода - да се оставиш на отровата да те довърши или да избягаш от пристрастяването си? Да захвърлиш вредния навик и да поемеш дълбока глътка въздух свобода отново? 

take away my fear, please.

Страх ме е от това да съм без теб, 
но с теб да не би да е по-добре?
Страх ме е да те загубя, 
но никога и без това не си бил мой.
Страх ме е да те пусна, 
но аз съм тази, която трябва да се пусне.
Страх ме е от болката, 
но и сега пари не по-малко.
Страх ме е, че целувките няма да ги има, 
но с тях ще си отидат и сълзите.
Страх ме е, че прегръдките ще спрат, 
но те са провокирани само от неща, които ме нараняват. 
Страх ме е от самотата, 
но сега тя е двойно по-голяма. 
Страх ме е, че ще се срина, 
но нима съм цяла в момента? 
Страх ме е, че любовта ти ще ми липсва, 
но любовта ти към теб винаги ще е преди мен.
Страх ме е от липсата на думите "Обичам те", 
но някак ми звучат като заблуда напоследък.
Страх ме е от края. Мамка му, страх ме е, но страхът е най-противното ми чувство и все някога трябва да го преодолея.

Бягство.

Тя бягаше. Бягаше с всяка клетка и фибра от измореното си тяло. Бягаше сякаш мракът се опитваше да я погълне, сякаш Смъртта бе по петите й. Бягаше, оставайки без дъх. Бягаше и вятърът шибаше лицето й безмилостно. Бягаше, а петите й кървяха. 
Бягаше, без да знае накъде. 
Не знаеше от какво. Не знаеше защо. Не знаеше - но бягаше.
Без определена посока, без цел, без грам съзнание - тя просто бягаше. 
Онова бясно препускане, което изстисква всяка капка мускул от теб, което не позволява на ума ти да произведе мисъл дори и за секунда. 
Спираш да мислиш, да чувстваш, да дишаш, да усещаш - просто бягаш и продължаваш. 
Краката ти не могат повече, организмът ти се нуждае от почивка, от вода, от нова доза енергия, дробовете ти не искат да функционират, мозъкът ти скимти за малко свобода, но ти продължаваш. 
Препускаш. Нанякъде, наникъде - все тая. Просто не спираш. Дори болката не те спира, защото тя е далеч от теб - не може да те стигне. 
Тя не знае от какво, от кого или защо, но това.. това, което тя прави се нарича 
бягство от себе си. 

Wear me whenever you want, darling

- Виждаш ли онзи? - попита ме. - Ей там!
- С черната маска, с кривия клюн и злобната усмивка?
- Същият - изчака кимването ми и продължи. - Той е добър човек, така казват. Обитава онези високи кръгове, в които рядко биват допускани хора като теб. Грижи се за обикновените. Помага им. Добър човек е, казват, нужен е. Особено вечер - тогава е най-нужен. На малолетните, изоставени момичета по улиците, които си изкарват хляба по единствения им познат начин. Нужен им е, за да си тръгнат посинени и кървящи или изобщо да не напуснат дома му, а спокойно да заспят в двора му, отрупан с красиви, алено червени рози. Знаеше ли, че хумуса от разлагащ се труп е доста хранителен за растенията? Да. Той е като лешоядите, като самата си маска. Но е добър. Виж го колко е галантен с онази възрастна дама. Тя има голямо състояние и е вдовица, но това е без значение за него, той просто обича да се грижи за хората. 
- Ами позлатената маска ей там? - попитах любопитно. 
- О, тя ли, тя е красива - замечтано отвърна. - Тя е неземно прекрасна. Истинска богиня. А, как омайва. Ах! Не можеш да си представиш, сякаш наркотик се просмуква във всеки мускул и кост от безпомощното ти тяло, което тя моделира като разтапяща се глина. Златната маска, която закрива само горната част на лицето - ах, да! Тази коварна змия. Прекрасни кървавочервени устни, не мислиш ли? Погледни ги как хищно се усмихват, готови да те захапят. Да впият бели зъби в крехката ти плът и да източат искрата на живота. Да те погубят, без да им мигне окото. Да си тръгнат, вземайки със себе си златото, което си имал и да го посипят по греховното си, божествено лице. 
Настъпи мълчание. Не за дълго. 
- Кой гледаш? Онзи белокосият? Със захабената, изкривена в тъжна гримаса, маска? 
Потвърдих с ново кимване. 
- Този е просто похабен, износен плат. За нищо не става вече. Животът го е изцедил. Някога имаше всичко , но страдаше от една болест - доверие. Вярваше в хората. В доброто. Жалкият наивник му викат. Всички му се присмиват. Право в захабеното, изморено лице. Загуби, каквото имаше. Но продължи да вярва. Само че не остана на кого. Хората изчезнаха заедно с богатсвата му - ей така, на мига! И сега е сам самичък. А, най-трудно е да вярваш на себе си след такъв живот. Затова сега е безполезен. 
- Алената, вдясно от оркестъра? - посочих. 
- Тя ли? Тя продаде душата си на дявола, но нещо не й излязоха сметките - засмя се. - Влюби се, глупачката. Влюби се истински. И забрави всичко останало. Сега е празна отвътре, като подхвърляна сред пясъците, мидена черупка. Сърцето й, което обичаше, бе изгубено някъде в дълбините на ледената вода, като крехка перла. Преди това, разбира се, не пропусна да разруши, каквото успее. Казвам ти, продаде си душата за някаква си любов, ама не й се получи. 
Тишина. Отнякъде се чу звук от счупване на чаша или няколко. 
- Ха! Гледай ги тези двамата - плесна ме по рамото. - Близнаци. Като маските им - невзрачни, но еднакви. Тези са толкова глупави, че и с чук да ги удариш няма да схванат. Но пък за това компенсират с гъзолизане - чак ще ти благодарят за удара и ще те помолят пак да ги благословиш с тежкия си замах. Лешоядът ги харесва, а и те го харесват. Те всъщност харесват всеки, чиито задник свети достатъчно, за да бъде излизан. Прекрасни творения на Земята, пълно е с тях. И са еднакви, горките, но пък не ги забелязваш отначало. Лошото е, че колкото са тъпи, толкова са и подли. 
Не отвърнах. Мислите ми ме занимаваха до такава степен, че пропусках някои от изреченията.
- Какво ти има? - поинтересува се. - Да не ти дотегна от това място? Знаеш ли, и на мен, макар че мога да продължа така до изгрева.. Дай да си ходим, какво ще кажеш? И без това си без маска, не си за маскен бал. Поне да си беше купил една попътно. 
Станах и тихо прошепнах:
- Това е изключителна готеска - тук носят истинските си лица чрез маски, а в живота ги крият отново чрез тези приспособления. 

Can you feel it..?

Чувстваш ли го? Кажи ми. Усещаш ли онова неописуемо, натрапчиво чувство. То е някак далечно и близко едновременно. Някак безболезнено, но пронизващо. Предвещаващо бури и урагани, ала всъщност спокойно и тихо. 
Може би е само плод на въображението, може би е някаква илюзия или просто поредната заблудена спънка в моя живот, но присъства. Независимо какво е, то е там. Онова неназовимо чувство, което ме обърква и прави някак безпомощна. Което ме заключва между две стени, без изход. Което ме притиска и изстисква жизнената сила от тялото ми. Поглъща бавно всичко и изсмуква въздуха от дробовете ми. 
Но е непостоянно. Твърде непостоянно, което допълнително замъглява преценката ми. Напомня ми на Фантома от операта - там е, но го усещаш само, когато то пожелае и дори тогава виждаш само половината му форма. 
Нима полудявам и започвам да бъркам? Нима това не е нищо повече от агония, меланхолия, болка, досада и страх? Или наистина е някакво неназовимо, ново чувство. 
Опитвам се да го уловя, да му придам очертания и цвят. Искам да го попитам защо е там и ще ме допусне ли до изхода, но не успявам.
Чувстваш ли го? Кажи ми. Моля. Защото аз не го желая вече. Не желая да съм объркана и несигурна. Несигурността прави човек слаб. А колко по-слаба бих могла да бъда аз?! 

Inspired by "Nouvelles sous ecstasy"

Какво ми става, по дяволите? Какво не е наред с мен? Кой старовремски инквизитор ме е наказал с това проклятие? Тази всепоглъщаща нужда? И защо, мамка му, не се отърсвам от нея;него за повече от няколко часа? Бягството трае толкова, колкото ефекта на екстазито. Дори тогава има минути, в които ударите в главата ми се появяват изведнъж и се нуждая от ново хапче, за да ги заглуша.
Някаква нахална троха пред мен ме кара да се сещам, че мога да взимам екстазито само в някои дни, в останалите си плувам в една въртяща се тъмна бездна и се чудя студено ли ми е или топло? Трохата всъщност нямаше общо, но наистина, докато се чудех как да го запиша, зяпах право в нея, та отделям й някакво внимание все пак. 
Куп разбъркани мисли. Подобни на тези на един наркоман. Чувствам се като такъв. Някой идиот, от най-истинските, е решил да ме накаже предварително със способността да мисля постоянно - пълна простотия, да си призная. А, който мисли много в един момент или се пропива, или полудява, или се самоубива, или се обръща към дрогата и тем подобни самоунищожителни дейности. 
В случая аз приемам екстазито с желание, но като всеки наркоман искам да се откажа и пак като такъв - не мога. Тоест нямам волята. Макар и кратък, моментът от ефекта му ме е пристрастил. А, после, когато хапчето свърши и действието му отмине, трезвеникът в мен си казва: "Трябва да приключиш! Не, че има лошо в това да се взимат наркотици, но.. вредят на здравето, на нервите, на ума, а и.. хайде да не се пристрастяваме много лошо, че парите в един момент ще свършат и какво правим после?!".
Та така, де. Виждате ли, инквизиторът не ме е пощадил. Обаче са ме прецакали - в опаковавката с промоционално заглавие: "Купете само сега - пълен пакет "Мисъл": не намерих приложението "Отговори". Гадовете му с гадове, само гледат как да завържат търговия. Сигурно нарочно са махнали "Отговори"-те и тайно, след като раздадат пакетите "Мисъл", отиват в някое мазе и почват да търгуват с Екстази. Ах, колко нечестно. 

My thoughts are trying to kill me...

Сядам и хващам химикалката с надеждата да излея мислите си на обработения, бял лист, с желанието да се оттърва от тях... Но те са така хаотични и объркани, че е грехота да ги запиша... Не искам да създам нещо грубо, безсмислено и празно, като живота, който живея, а нещо красиво и истинско, като мечтите, които мечтая. 
Понякога се облягам назад в леглото, слагам ръце под главата си и се взирам в тавана, чудейки се защо са ми тези мечти, за какво ми служат? Или пък поглеждам през прозореца и съзерцавам уютния мрак , мислейки и питайки се защо мисля? Защо ми е тази болка? Защо не съм като паяка в ъгъла на стаята, която обитавам? Защо не съм като неподвижното дърво, чиито клони скриват слънцето от очите ми?
И всичко отново нахълтва в ума ми, като неканен гост на Коледа - неочаквано и без покана. Всички грозни, гадни, болезнени, излишни спомени. Защо не съм златна рибка, обикаляща хладката вода в стъкления аквариум? 
И паля цигара, и оставям играта на дима да отвлече вниманието ми, но за съжаление трае кратко този откраднат миг на вътрешно спокойствие.. Питам се в какво, в кое, в кого е бягството? Защото го търся... от дълго време и проклетият отговор все ми убягва... Може би, защото задавам въпроса си чрез думи... А, думите са просто недодялано изобретение на човека - една въртележка от звуци, която причинява само болка. 
Погледнах към светещия монитор и със задоволство открих, че макар и за кратко, съм се откъснала от своя свят и съм се пренесла в света на бледите редове и синьото мастило. Но ето, че точно това осъзнаване ме връща отново към онази студена бъркотия в ума ми.
И погледът ми отново се рее сред картините около мен, но не вижда друго освен цветове, а мислите прехвърчат бързо-бързо, като прашинки, повяни от вихрушка. Да притежавах поне един отговор на поне един въпрос... Да знаех как и къде да го открия... 
Нова песен достига до мен и нежно гали слуха ми, но не помага, а само опиянява, като слаб наркотик...
Сигурно се нуждая от спасение...
Сигурно от нова цигара... 
Сигурно от друга химикалка...
Незнанието е красиво нещо, докато не осъзнаеш, че не знаеш защо не знаеш и не започнеш да искаш да знаеш онова, което не знаеш. 
Може би звуча налудничаво и несвързано, възможно е. Давам почти всичко от себе си, за да подредя това, което бушува в мен, но не е достатъчно. 
Никога нищо не е достатъчно, за да задоволи нестихващия глад на гласовете, обитаващи съзнанието ми.