Тя бягаше. Бягаше с всяка клетка и фибра от измореното си тяло. Бягаше сякаш мракът се опитваше да я погълне, сякаш Смъртта бе по петите й. Бягаше, оставайки без дъх. Бягаше и вятърът шибаше лицето й безмилостно. Бягаше, а петите й кървяха.
Бягаше, без да знае накъде.
Не знаеше от какво. Не знаеше защо. Не знаеше - но бягаше.
Без определена посока, без цел, без грам съзнание - тя просто бягаше.
Онова бясно препускане, което изстисква всяка капка мускул от теб, което не позволява на ума ти да произведе мисъл дори и за секунда.
Спираш да мислиш, да чувстваш, да дишаш, да усещаш - просто бягаш и продължаваш.
Краката ти не могат повече, организмът ти се нуждае от почивка, от вода, от нова доза енергия, дробовете ти не искат да функционират, мозъкът ти скимти за малко свобода, но ти продължаваш.
Препускаш. Нанякъде, наникъде - все тая. Просто не спираш. Дори болката не те спира, защото тя е далеч от теб - не може да те стигне.
Тя не знае от какво, от кого или защо, но това.. това, което тя прави се нарича
бягство от себе си.
Няма коментари:
Публикуване на коментар