My thoughts are trying to kill me...

Сядам и хващам химикалката с надеждата да излея мислите си на обработения, бял лист, с желанието да се оттърва от тях... Но те са така хаотични и объркани, че е грехота да ги запиша... Не искам да създам нещо грубо, безсмислено и празно, като живота, който живея, а нещо красиво и истинско, като мечтите, които мечтая. 
Понякога се облягам назад в леглото, слагам ръце под главата си и се взирам в тавана, чудейки се защо са ми тези мечти, за какво ми служат? Или пък поглеждам през прозореца и съзерцавам уютния мрак , мислейки и питайки се защо мисля? Защо ми е тази болка? Защо не съм като паяка в ъгъла на стаята, която обитавам? Защо не съм като неподвижното дърво, чиито клони скриват слънцето от очите ми?
И всичко отново нахълтва в ума ми, като неканен гост на Коледа - неочаквано и без покана. Всички грозни, гадни, болезнени, излишни спомени. Защо не съм златна рибка, обикаляща хладката вода в стъкления аквариум? 
И паля цигара, и оставям играта на дима да отвлече вниманието ми, но за съжаление трае кратко този откраднат миг на вътрешно спокойствие.. Питам се в какво, в кое, в кого е бягството? Защото го търся... от дълго време и проклетият отговор все ми убягва... Може би, защото задавам въпроса си чрез думи... А, думите са просто недодялано изобретение на човека - една въртележка от звуци, която причинява само болка. 
Погледнах към светещия монитор и със задоволство открих, че макар и за кратко, съм се откъснала от своя свят и съм се пренесла в света на бледите редове и синьото мастило. Но ето, че точно това осъзнаване ме връща отново към онази студена бъркотия в ума ми.
И погледът ми отново се рее сред картините около мен, но не вижда друго освен цветове, а мислите прехвърчат бързо-бързо, като прашинки, повяни от вихрушка. Да притежавах поне един отговор на поне един въпрос... Да знаех как и къде да го открия... 
Нова песен достига до мен и нежно гали слуха ми, но не помага, а само опиянява, като слаб наркотик...
Сигурно се нуждая от спасение...
Сигурно от нова цигара... 
Сигурно от друга химикалка...
Незнанието е красиво нещо, докато не осъзнаеш, че не знаеш защо не знаеш и не започнеш да искаш да знаеш онова, което не знаеш. 
Може би звуча налудничаво и несвързано, възможно е. Давам почти всичко от себе си, за да подредя това, което бушува в мен, но не е достатъчно. 
Никога нищо не е достатъчно, за да задоволи нестихващия глад на гласовете, обитаващи съзнанието ми.