- Виждаш ли онзи? - попита ме. - Ей там!
- С черната маска, с кривия клюн и злобната усмивка?
- Същият - изчака кимването ми и продължи. - Той е добър човек, така казват. Обитава онези високи кръгове, в които рядко биват допускани хора като теб. Грижи се за обикновените. Помага им. Добър човек е, казват, нужен е. Особено вечер - тогава е най-нужен. На малолетните, изоставени момичета по улиците, които си изкарват хляба по единствения им познат начин. Нужен им е, за да си тръгнат посинени и кървящи или изобщо да не напуснат дома му, а спокойно да заспят в двора му, отрупан с красиви, алено червени рози. Знаеше ли, че хумуса от разлагащ се труп е доста хранителен за растенията? Да. Той е като лешоядите, като самата си маска. Но е добър. Виж го колко е галантен с онази възрастна дама. Тя има голямо състояние и е вдовица, но това е без значение за него, той просто обича да се грижи за хората.
- Ами позлатената маска ей там? - попитах любопитно.
- О, тя ли, тя е красива - замечтано отвърна. - Тя е неземно прекрасна. Истинска богиня. А, как омайва. Ах! Не можеш да си представиш, сякаш наркотик се просмуква във всеки мускул и кост от безпомощното ти тяло, което тя моделира като разтапяща се глина. Златната маска, която закрива само горната част на лицето - ах, да! Тази коварна змия. Прекрасни кървавочервени устни, не мислиш ли? Погледни ги как хищно се усмихват, готови да те захапят. Да впият бели зъби в крехката ти плът и да източат искрата на живота. Да те погубят, без да им мигне окото. Да си тръгнат, вземайки със себе си златото, което си имал и да го посипят по греховното си, божествено лице.
Настъпи мълчание. Не за дълго.
- Кой гледаш? Онзи белокосият? Със захабената, изкривена в тъжна гримаса, маска?
Потвърдих с ново кимване.
- Този е просто похабен, износен плат. За нищо не става вече. Животът го е изцедил. Някога имаше всичко , но страдаше от една болест - доверие. Вярваше в хората. В доброто. Жалкият наивник му викат. Всички му се присмиват. Право в захабеното, изморено лице. Загуби, каквото имаше. Но продължи да вярва. Само че не остана на кого. Хората изчезнаха заедно с богатсвата му - ей така, на мига! И сега е сам самичък. А, най-трудно е да вярваш на себе си след такъв живот. Затова сега е безполезен.
- Алената, вдясно от оркестъра? - посочих.
- Тя ли? Тя продаде душата си на дявола, но нещо не й излязоха сметките - засмя се. - Влюби се, глупачката. Влюби се истински. И забрави всичко останало. Сега е празна отвътре, като подхвърляна сред пясъците, мидена черупка. Сърцето й, което обичаше, бе изгубено някъде в дълбините на ледената вода, като крехка перла. Преди това, разбира се, не пропусна да разруши, каквото успее. Казвам ти, продаде си душата за някаква си любов, ама не й се получи.
Тишина. Отнякъде се чу звук от счупване на чаша или няколко.
- Ха! Гледай ги тези двамата - плесна ме по рамото. - Близнаци. Като маските им - невзрачни, но еднакви. Тези са толкова глупави, че и с чук да ги удариш няма да схванат. Но пък за това компенсират с гъзолизане - чак ще ти благодарят за удара и ще те помолят пак да ги благословиш с тежкия си замах. Лешоядът ги харесва, а и те го харесват. Те всъщност харесват всеки, чиито задник свети достатъчно, за да бъде излизан. Прекрасни творения на Земята, пълно е с тях. И са еднакви, горките, но пък не ги забелязваш отначало. Лошото е, че колкото са тъпи, толкова са и подли.
Не отвърнах. Мислите ми ме занимаваха до такава степен, че пропусках някои от изреченията.
- Какво ти има? - поинтересува се. - Да не ти дотегна от това място? Знаеш ли, и на мен, макар че мога да продължа така до изгрева.. Дай да си ходим, какво ще кажеш? И без това си без маска, не си за маскен бал. Поне да си беше купил една попътно.
Станах и тихо прошепнах:
- Това е изключителна готеска - тук носят истинските си лица чрез маски, а в живота ги крият отново чрез тези приспособления.
Няма коментари:
Публикуване на коментар