I HAD ENOUGH

... Какъв си, ако цял живот си бил сам и се се гордял с това? 
- Безсърдечен, безчувствен?
- Циник?
- Самотник?
- Празен?
Или може би - щастлив? 
Да, може би бях щастлива. Бях добре. Може би не напълно, но достатъчно. Не се нуждаех от погледа, думите, прегръдките, усмивките, смеха.. Не се нуждаех от някой, който да е до мен. Не търсех своят Джак, защото не съм искала да бъда ничия Роуз. Живеех със себе си в хаотична хармония, тоест моя малък хаос, и се понасях. Всъщност, дори мислех позитивно.. ако това изобщо е възможно за реалист, като мен. 
Забелязахте ли миналата форма на думите ми? Защото аз я забелязвам и я чувствам. Всеки ден, постоянно, навсякъде. И това не ме удоволетворява. Искам да бъде, както преди. Циникът може да е човек без душа, но кога съм казвала, че ми трябва такава? 
Не желая това да продължава. Няма смисъл. Казват: "Ако искаш нещо - бори се за него!". Жалка история. По-скоро недовършена - бори се, ако знаеш, че има смисъл и шанс, а не просто, защото не можеш да приемеш истината. 
Иска ми се да бях оптимист - да виждах всичко с розовите очила, за които съм слушала толкова много - но не. Животът не ми го позволи и аз се научих да нося безцветните. 
Излишно е да казвам, че го искам. Искам го само за себе си. Аз съм егоист и не го крия. Всъщност искам просто да знам, че е мой. Достатъчно ми е. Къде и на коя ще го завира ми е напълно безразлично... стига да знам, че ще се връща при мен. 
Аз съм мазохист, егоист, бивш циник и непоправим оптимист. Това стана ясно дотук за мен, нали? Не, че има някакво значение каква съм. 
Или поне за него няма. И какво от това? Не ми пречи. Излъгах. 
Просто.. не искам повече да мисля за него, i had enough! Липсва ми старото аз. Липсва ми до болка.. Болка, която не съм сигурна от кое по-точно е породена...
Колкото и сълзи да изплача, колкото и да крещя, колкото и пъти да се отказвам от всичко - продължавам. Не, защото намирам смисъл, а защото затварям очи и онези прекрасни, измислени моменти се явяват така ясни, че се откъсвам от реалността за дълго. 
Понякога се връщам и отново достигам до същия извод - колко жалка съм станала! И как няма да е мой никога, и как всички тези идилични картинки, които се въртят из главата ми, ще си останат там, и как нищо няма да е така, както искам.. И всичко се почва наново.. 
И просто ми писна. Писна ми! Край...
Има многоточие, видяхте ли? Защото това не е края и аз го знам.