Фотографът /Ангел без крила/

 Ето го. Най-сетне държи в себе си новия Canon eos rebel Т3. Душата му се изпълни с топли и радостни чувства. Имаше нова цел. Нови изпитания пред себе си. Предстоеше му изложба. А той не бе направил и снимка. Нито една. Но сега притежаваше това ценно устройство и нямаше търпение да го разходи навън. 
 За миг, преди да излезе, погледна, лежащия самотно на леглото, Nikon d3100 и сърцето му трепна. Колко спомени имаше с него... Тръсна глава и стисна новия си спътник. След което напусна стаята.
 Излезе и вдиша голяма глътка въздух. Преоткри познатата, сива улица пред жилището си. Сега всичко придоби нова форма за него и той включи фотоапарата си. 
 Валеше сняг. Бе вечер. Той приближи една улична лампа и вдигна глава нагоре. Порой от танцуващи снежинки посипа лицето му. На устните му заигра усмивка. Той насочи обектива към играта на снежинките и започна да щрака, фотография след фотография.
 Когато се насити, се огледа. Нямаше хора. Бе късно и валеше - те се бяха изпокрили по домовете си и той не разбираше защо. Защо да седиш в някакво помещение, в което прекарваш голяма част от живота си, вместо да излезеш и просто да се разхождаш, безцелно и свободно?
 Загледа се в къщите срещу себе си. Забеляза нещо, което привлече погледът му. Едно момиче, което седеше на прозореца си, обгърнало с ръце колената си, и плачеше. Стори му се, че вижда ранен ангел. Стана и тръгна към къщата. Застана пред двора й и насочи фотоапарата към прозореца, увеличавайки образа. Щракна веднъж. След което отмести поглед от обектива. Момичето го гледаше. Него?
 Да, него. Той се почувства неловко. Защо тя го гледаше? И продължаваше. Понечи да си тръгне, но не можа. Момичето стана и скоро след това изчезна от прозореца. Къде отиде? Нима той я бе прогонил? Стаята й потъна в мрак. 
 Трябваше да си върви. Обърна се и направи крачка в меката снежна покривка. 
- Почакай - извика нежен глас зад него. 
 Той се обърна. Ангелът без крила стоеше на вратата и го гледаше тъжно. 
- Не си отивай. - Каза тя. - Покажи ми снимките. Обожавам да снимам, макар и да нямам талант  да улавям истинското, но ти... Приличаш ми на човек, който разбира. 
 Той се усмихна. Разбира се, водеше се, че е професионален фотограф, но кой можеше да каже, че истински разбира от нещо? 
- Ще ти позволя да ги видиш, ако ми позволиш да те снимам - отвърна той.
 Този път бе нейн ред да се усмихне.
- Добре - съгласи се тя.
                         
                                                                  ****
 Преди да срещне своя Ангел без крила, неговият единствен спътник бе фотоапарата. Но Ангелът му показа друг свят, този пред обектива. Той бе гледал винаги през него. Винаги бе играл ролята на човекът зад обектива. Но прекрасният Ангел му откри другото лице на снимката , това на хората, които биват снимани, а той й откри Сърцето си. Показа й как някой може истински да обича. И я научи. Защото тя бе забравила това умение.
 Години по-късно той още помнеше най-добрата си изложба неречена "Ангелът без крила". Отиде до прозореца и се усмихна. Това беше много отдавна, но споменът все още го изгаряше отвътре. Явно хората бяха прави - споменът никога няма да бъде заличен, както и лицето от снимката. Погледна светлото небе и сърцето му се изпълни с надежда. Искаше неговия Ангел да го гледа и да бди над него, както той не успя да бди над нея. 
 Утре щеше да посети гроба й. Както правеше и щеше да прави до края на живота си. 

                                                                                                                              C.Spencerr


Щстлив е онзи, който може да открие красотата в обикновените неща там, където другите нищо не виждат. 
                                                                                                              Писаро